Science de l'écorché des choses et des formes освен казаното и разбраното en разграничение просто живот на парчета на песни и викове в дисонанс едно парче кожи на демонстрационната маса заемането на всички пукнатини под брезовата кора с клинописни знаци без грам пространство на свобода всичко е покрито под комбиниран огън обяснения разлиства отворени книги на вятъра на фрагментирани олтарни образи от тази жажда за знание .
Vision de la ronde éternelle кръг срещу кръг на пясъка извън времето че морето ще изтрие с пяната си конете ще бъдат пуснати на плажа тропотът на вълните и прашките на суровите им страни множество открити пламъци élevées en salve de lumières призовавайки слънцето сферично възприятие на това, което е от това, което е било и ще бъде една стъпка само една стъпка и след това вихрушката умело организирано от тези заложници способни да изкривят звука на олифантите когато толкова малко са поклонниците d'un soleil terminal .
Union des paradoxes извън градовете, заобиколени от мощни стени мъжът и жената в тяхната среща предприемете със спокойствие със събрани ръце напускането на това, което заплашва и расте зовът на върховния блясък кожата на разположение на бялата зора към дифракциите на призмата на разбирането няма сила освен тази на разтварянето на арпеджиото към светая светих на духа свободен от всякаква реч към тихата реч .
Бях оставил Надя при съседи, които живееха отгоре
жилищна сграда и пристигнах в клиниката само за да те видя роден. Сложен на
гърдите на майка ти, дишаше трудно, коремът е подут от a
голям злокачествен тумор, прикрепен към гръбначния стълб.
Животът ти започваше.
Бяхте на три или четири години. Това се случи в
алеята, разделяща нашата жилищна сграда от гаражите на улица Никола
Никол. Вървяхте по махало с малките си дървени естакади в края на
ръка. Тялото ви беше сковано от мазилка, която ви покриваше от краката до
гръдния кош. Ти се усмихваше, ти великият Беде, както те наричах, и ти ме подтикна към това
направи крачка назад, за да ми покажеш колко добре ходиш. И те взех
в ръцете и те вдигна.
Дойдохте да ни видите в Марсилат. Имахме
срещнах ви на летище Клермон-Феран от Марсилия. Вие
ми даде тази емайлирана глинена скулптура, тежка топка с a
черен изкоп – стимул да се копае по-дълбоко в нещата
не казвай, и груби ръбове за защита срещу възможни хищници. взех
този обект като символ на вашето страдание, което сте управлявали независимо какво и
чудя се да споделя. Оттогава тази топка ме придружава като връзка между
ти и аз. Бяхте на двадесет години.
Гората на Тронсе в Алие. оставих те
във фотьойл в широка алея, увеличена от високи дървета. Имахме
направи няколкостотин метра, след което тръгнах отпред, оставяйки ви
сам, както ми предложи. Проследявайки стъпките си … вече не си бил
на ! Обадих ти се за дълги минути. Ти не отговаряше. тревожи се,
Потърсих те, за да те видя най-после неподвижен в малка пътека недалеч
от. Настъпи дълго мълчание. Наоколо танцуваха миризми на хумус
от нас. Вятърът взаимодейства със слой от последователни вълни. ние
се държат за ръка в драперията на филцовите неща. Оттогава знаех
че бяхме на една и съща страна, братя, Баща и синът му, слушане и
добре дошли в това, което е.
От тези последни години ми се връщат дългите
проведохме телефонни разговори, ти моят син Силвен и аз татко Гаел
както ме нарече. Ставаше дума за това, което преживяхте в момента и
някои проблясъци от миналото, които извикахте с наслада. Толкова добре
спомени. Все още чувам тежкия ти протягащ глас от онези дълги нощи.
Никога не е имало готови изречения. Вие търсехте
изразяване, така че говоренето точно и ясно да казва същественото. И
ако понякога определени думи надхвърлят мисълта ви, за да намерят баланс
нестабилно между красота и глупост в сравнение с това, което беше преди, беше
за добра кауза, това на иновациите в сравнение с това, където бяхте, Вие
естетът на случващото се. И ти беше такъв, често напред, ти, който
физически не работи. Спомням си някои теми, които непрекъснато се връщат
в нашите разговори като тези за сътворението, позата на художника
но и приятелството и любовта – любов към телата, любов към съществата. Вие
обичани хора. Рядко си се оплаквал и винаги съм бил този, който съкращавал
разговорът, който можеше да продължи часове и часове.
И ако си тръгна в онази нощ на 18 да се 19
октомври, това е да избягаш от физическото си състояние като страдащ мъж, чието
здравето се влошаваше, но също така е да продължите работата си
отвъд тук, ти търсачът на абсолютното и на истината, поръчана от сила
много по-силен от теб, властен зов, който усетихте. Бяхте забавни,
любопитен, интересувам се от темите, които мога да обсъждам, предмети, свързани с
естетика, към психологията и духовността. Имахте хумор понякога
подробен, понякога опустошително, ти очарователният денди, който култивира правилната дума
мъдро и никога да не нараняваш. Вие, любител на живота в отчаяние
на това тяло, което те накара да страдаш толкова много, твоят пронизващ поглед с бадемови очи
и твоята леко иронична усмивка ме прикова към вратата на плевнята за
вижте душата си, която работи за изкуплението на онези, които са странно нормални
в тяхното съответствие не са живели.
Душа в душа си до мен. Когато беше
доставена от вашата кожна туника, беше няколко часа след телефонното обаждане
бяхме ви похарчили така, че сте свързани с погребението на вашия дядо.
Една последна дума : “Моля”. Знайте, че аз
моля за извинение, че не бях там по-често.
Баща ми е мъртъви не мога да сдържа мъката си.Броеницата от спомени заедноразпада се в безсъние .Малкото момче на таванаприбра капсулите и бегачите си от Тур дьо Франс. В " gargote " пране от детствотоне е нищо повече от ръждясал леген" фругери - моите любови " разпада се в мъглатас есенна визия .Ще изгрее нов денпаяжината, украсена с перли от роса.Стъпки, каращи пода да скърцаса последният пасаж от твоето присъствие .Nous ne retournerons plus les crêpesпридружени от радостните викове на най-малките .Полетът на дивите гъскивече няма да се очаква както първия път.В " четири коня " Реноne sera plus coiffée de nos vélos .La trompette se sera tuederrière la porte de la chambre .Une page est tournéeil y a maintenant la vie .Faites chauffer le végétal et le minéral dans le fourpour que s'élèvent les cierges de l'essentiel .Passer le gué se méritepour que la vulnérabilité advienne .Saisissons le moignon de la mémoireet que sans hâte le tiroir se referme .Devenons esprit léger et lumineuxpour que mains jointes cela soit .Sage et ouvert à ce qui vientsoyons les passeurs de beauté .Carrément offert à ce qui estsoyons la gorgeet la langue des nourritures nouvelles .Chantons dans le vent frais du printempsl'andante d'un souffle libre .Accueillons le cœur disposles énergies d'un monde au mystère éclos .Passeur de temps et oiseau de véritéc'est à vous que je m'adresse .Ceux qui suivent, mes enfants ,faisons se dévider notre pelote de vie et marchons .Sans crainte, le cœur ceint de la joie des justessoyons la paille et le grain des moissons à venir .170
La pièce était
chaleureuse. Un tapis couleur rouille était posé sur le plancher. Nous avions
retiré nos chaussures. Mon frère et moi avions conçu cette construction de bois
et d’espace. Il y avait de multiples compartiments.
Les personnages
ont vite trouvé leurs places. Certains se sont regroupés en phratries et
d’autres en couples. Je me suis retrouvée seule je ne sais plus pourquoi. Un
vent léger a traversé la pièce. C’est alors que je survolais villes et
campagnes. Assis sur une hauteur j’ai contemplé notre oeuvre. Tout était là. Et
il fallait cet éloignement pour me rendre compte que ma vie était inscrite
comme à l’avance, là devant moi. Je pensais alors à ce qu’il pourrait
m’arriver. Aussi pour que je puisse pénétrer et concevoir tout ça il fallait
que j’en connaisse la cause. Et je cherchais, et je cherchais, … jusqu’à
m’entendre dire ces mots qui me semblaient être soufflés par un esprit
mystérieux. … Il me causait. … Cela était si simplement exprimé et si
évident que je pris le temps d’inscrire ces quelques phrases.
Prendre soin de nos parents
avoir de la compassion
se soutenir les uns les autres
profiter de la vie
être joyeux, agréable, heureux
être spontané et naturel en amour
être détaché, le plus possible, des liaisons et des biens
Vivre en
conscience le processus de connaissance : perception – sensation – pensée
(image, idée) – attachement – reproduction ; aboutissant au plaisir ou à
la frustration donc à la souffrance, d’où la nécessité d’un travail sur la
souffrance .
Exercer la
“vision pénétrante”, perception instantanée de ce qui est .
Se situer dans
la joie d’être au monde, dans la ” dialogique ” entre les savoirs
pluriels et la connaissance expérientielle de soi, une dialogique sans fin,
sans prévoir le but et les aléas .
Contrer le repli
sur soi .
Etre dans un
juste rapport au cosmos .
Etre citoyen du
monde .
Etre sage,
régler sa manière de penser, être au service des autres, être une partie du
monde .
Regarder le
monde comme si on le voyait pour la première fois .
Etre dans une
attitude de non-savoir .
Savoir que la
philosophie s’efface devant l’activité de philosopher .
Porter un regard
lucide sur la nature de la pensée .
Faire naître
chez les autres le ” penser par soi-même ” .
Etre dans le
dialogue et l’ajustement créateur à l’autre .
Etre le
dépositaire de toute la réflexion qui s’est faite dans le passé .
Etre conscient,
cohérent et rationnel .
Etre humble
devant ce qui se dit ou s’écrit .
Devant le
langage se demander ce qu’il veut dire, ce qu’il doit dire et ce qu’il peut
dire .
Etre tolérant et
défendre la liberté de penser .
Pénétrer le sentiment océanique en se comportant tel René Char pour qui : ” A chaque effondrement des preuves le poète répond par une salve d’avenir ” .
Je ne sais qui m'a mis au mondeni ce qu'est ce mondeni qui je suis .Je vois ces années-lumière qui m'entourentet me trouve coiten un point de cette immensitésans savoir pourquoi je me trouve ici plutôt qu'ailleurs .Je ne sais pourquoi ce peu de temps qui m'est donné de vivrese trouve ici à mes piedsenchâssé de toute éternitédans ce qui m'a précédéet dans ce qui me suivra .Je ne vois qu'infinitésde toutes partscomme poussière virevoltante dans le rai de soleilcomme forme effacée par la forme qui suit .Ce que je saisc'est que je dois mourirmais ce que j'ignoreest cette mort même que je ne saurais éviteret qui me convoque à la vietel l'enfant prodiguedans les bras du pèredans ce monde de mystèreoù l'anfractuosité des promessesnous convoque à être ce que nous avons toujours étédans la chambre nuptiale des commencementsl'ombre de ton ombreмоята съдба .167
L’être humain est ternaire. Il est corps, psychisme et esprit.
Le corps, c’est ce qu’on voit de nous, il est
faible et périssable.
Le psychique est l’étage intermédiaire. Il est le
mouvement, l’émotionnel et le mental. Il est fluctuant. On ne peut pas construire
sur lui. Le psychologique déblaie des choses. Il écarte des obstacles et peut
rendre disponible à des éléments de connaissance de soi mais pas à notre éveil,
à cet état de bien-être et d’unification avec ce qui est, à l’ultime
accomplissement dans le mystère insondable de ce qui nous anime au plus profond
de notre être, cet élan, cette “viridité” en marche, tel que le
conçoit Hildegarde de Bingen.
L’esprit ou fine pointe de l’âme, ou le coeur, est
ce qui est proche et communique avec les mondes supérieurs. L’esprit se
reconnaît à ce qu’il est indestructible. Il est immense, clair et joyeux.
L’être humain est semblable à une lampe à huile
dont le corps de la lampe, l’huile et la mêche seraient ses trois étages. Le
corps serait l’objet en terre cuite de la lampe, le contenant fragile et
nécessaire sans quoi ne s’enclencherait pas le processus de croissance de soi.
Le psychique ou psychologique serait l’huile, métaphore du mouvement, des
émotions, des richesses et de la beauté de l’être, de ce qui nourrit. La mèche
serait l’esprit, le lieu même qui peut s’enflammer au feu divin.
Toutes ces composantes forment l’être humain en
recherche d’harmonie avec toutefois une hiérarchie entre elles, la mèche
spirituelle étant le summun de notre quête.
L’esprit est ce lieu étendu jusqu’à l’infini,
cette lumière, cette joie qui domine les intempéries de l’existence et toutes
les douleurs de l’être pour l’orienter vers sa réalisation.
тате там ли си ? тате там ли си ? Живял си като добър и щедър човек 93 ans във вярност към вашите, които са ви скъпи 93 ans на простотата на скромността на мълчанието дори 93 ans присъствие на нашата земя отражение на другаде много по-голямо от нас 93 ans и след това нищо и тогава ние да бъде вашите деца вашите внуци вашите правнуци които образуват микрокосмос в тази велика вселена миниатюрен свят свят на същества в процес на създаване свят, движещ се към бъдещето .
тате там ли си ici в нашите сърца в памет на времето, прекарано заедно с много моменти, които излизат на повърхността откъсване от отминалото минало в издигането на опит да даде плод .
кажи на татко къде си сега ? Спомням си онзи път, когато отиде на работа с колелото си от Grenelle до красивите квартали и какво каза мама че ще те срещнем и то дори без да говоря с теб дори когато сте сдържали емоциите си дори когато се броях на пръсти събиране и изваждане дори когато рисувах сърце в мъглата на площада на улица Saint Charles Чаках ви .
Тате, ти вече не си от този свят мир на това вечно място . И ще има ден където и ние ще изчезнем и какво ще кажем ако бяхме страхотни ако бяхме мразещи защото всеки знае как се правят бебета но знаем ли как се правят татковците ! Да рестартираш съненото си същество в сърцето ми, изпълнено със светлина Възхищавам се на снизходителността и любовта в знак на твое признание баща ми за мен нашият баща за нас вашите деца удължаване чрез прост заобиколен път, за да бъдем живи днес задължението да продължим работата си да не се страхуваме да вървим напред по нашия път . Faire успех направи или счупи нека не намаляваме света към нейните капризи и нейното страдание там също се случват прекрасни неща и би било престъпно да се омаловажават тези неща нека се свържем един с друг укрепване на нашите връзки сътрудничат празнуват удовлетворяват прославят красотата така че в тази раздяла с вас, Люсиен, който ни събира днес така че в общата за всички ни трагедия на смъртта останете в медитация мълчи останете в този момент на медитация останете влюбени .
Три малки свещи и какво се връща свидетелството за часове, прекарани в хармония тръпката от дълбините на творението улавяне на дъха, преди да избухне силата на погледа зад стъклото финото присъствие на вечното битие интарзията на изчезналите спомени обърканото недоумение на илюзията блясъка на комета, която никога не се е случвала страхът от външния вид спокойствието на повтарящите се жестове романтиката на разменени стари песни отвъдното на формите, очакващи своето изпълнение очарователната трансцендентност на момента спокойствието пред това същество, тръгващо към откритото раната се усети при контакт със счупено стъкло плъзгане на пръсти по прясна кожа традицията, увековечена от признати предмети постоянно обновяван опит течният пясък на номадската безводност плътният люк на заседналата сила завладяването на материята в светлината на битието прозрачността на изливането на завършената работа издигането на завесата пред слънцето издигането на съзнанието към сърцето на света интимността на закрепването в закона доказателства за доказателства, достъпни за художника замъгляването на събитията в изкупителната мъгла възстановяването на нашите вътрешни земи дългата и скромна работа по разчистване война срещу сенките добрият човек в неговите възстановителни случаи свежият тен на лицата ни отново става мъдър музика в сдържан аскетизъм красота в изяществото да бъдеш универсален .
Да бъда жив в учудващо благоговение пред тайната да запомним следите на хората да вдъхнеш единствената стойностна реалност финият дъх на добрата стойка ежедневна похвала съзерцанието на прост цветен камък.
Разбира се, че имаше смелосттози мъжда живее дълги години с благоразумиепростота и скромностда управлява лодката сипо ежедневните бреговебез да се налага да питате къде да отидетебез да вижда как времето минавабавно напредва към устиетокъдето границите се изплъзваткъдето всичко става сивоче гледката потъмнявалипса на въздухче умът вече не реагирано къде отиватържествуващ в очакванията сиМистериятатази нетварна светлинатази интензивна светлина, идваща от много високотази празнинаhabitée de vieilles âmesтози крехък скифизчезват в мъглататази висока точкасливайки се с хоризонтав памет на това, което идва и си отивапространството на задържан дъхв памет на това, което бешеследи от твоето име върху надраскания ствол на дървотода бъдат възложенида трансформира това горчиво-сладко писанепо задължение на съвесттавървейки по пътекатаразбиране на това, което екреп на повторно отворената ранакрай на лятототъй като погледът се проваляпри отливв онзи, чието сърце живее в любов.163