Puisque vous ne me causez plus de chagrin et que le souvenir que j’ai de vous se dissout dans l’épreuve que je traverse je vous serais gré de reconnaître mes nouvelles dispositions transcrites sur ce mur propice au soulagement de mes blessures.
Le doigt levé contre la coupe framboisière de l’espérance est le pôle de la délicatesse à venir. Je me suis avancé et cette course m’a mené au terme de l’ignorance pour maintenant, les reins ceints de la force, scruter avec mes semblables, à mesure de la course de l’univers, le silence de la terre qui tremble.
Чрез бедствията, причиняващи толкова много суша и наводнения Проправих си път през опустошените гори, където без да припадам вписва зеленината на пътя ми под покровителството на пламъка на състраданието увенчан с хилядите свещи на съзерцанието.
Отсега нататък вече няма да късам воалите на съюза, който се свързват с Неговото царуване ; и ставайки рано щях да разпръсна цветя и поезия зейналите рани на страданието да се присъедините към тази покана на пробийте рамките на обикновения живот и открийте зад светата икона на вниманието се превръща в безкрайна мъдрост, нежната любов, толкова чиста от Твоето име излъчващ се под белите устни на възкресението.
Има чаши с малки бели точки на фон от кръв, които щедростта не може да достигне. Също така да изгрее и разнежи зората преди слънцето на Твоето величие може само да подкрепи това негъвкаво усилие да се родиш извън нашето безсмислени дейности, които ежедневно ни тласкат да отричаме нашата истина природа и пропуснете целта.
Запален от изключителна сила влязох в коридора на нашия Среща. Причината беше побързала да замени стенове от изключителната слабост на мъжа в кожена туника от вика на изпечената плът на унищожението. Да бъде, Знаех как да свия криле, за да вляза проникване в светая светих, обширна консулска зала, посветена на завръщането на блудния син.
J’ignore si l’édifice ne sera pas ébranlé et si nous pourrons retenir nos larmes lors de l’ultime séance au goût de vie éternelle lorsqu’à la tombée du jour nous caresserons enfin la douce main de la mise en abîme, celle qui tendrement mais fermement, et de toute éternité, nous convoquera à finaliser notre œuvre.
Une fois libre je pourrai alors consentir au contact mystérieux avec les êtres en tunique blanche venus de la foule bruyante que la joie communicative fait exulter devant la perspective d’accorder les précieuses faveurs de notre cœur enfin arrimé à l’élévation de l’âme au vide des espaces infinis.
Ne pleure pas. Lève ton regard vers les hautes frondaisons. Sois de mèche avec le temps qu’il fait. N’ignore pas la terre dont tu es issu. Ferme la porte après moi. Continue de marcher. Regarde. Il se pourrai que tu rencontres l’Autre à qui passer le témoin à la croisée des chemins par hasard dans le sourire du sans chagrin.
190