Ne plie pas devant le sommeil
sois le joyeux pourfendeur des mystères
изсипете
la même scène passant et repassant
savoir dire
que l'événement est trousseau de phrases
et que dans la vieille querelle du réel et du songe
la porte est au milieu des effusions
Sentiment vague
en partie émergé
d'une nuée de mensonges
que le vent pousse vers la montagne
pour sentences lancinantes
convertir la parole échangée
en grisaille de convenance .
Sois le porc épic
des remontrance sagaces
et si le pas te presse
tel l'escargot sur sa sente luisante
remise en tes granges
le paquetage inutile des succédanées
ceins l'étoffe de lumière
va à la fête
et découvre ton cœur.
142
Всички публикации от Гаел Джерард
аз напредвам
аз напредвам
от мрамор
в първия ред
в тази възможност да се присъедините към нас
в нашите сватби
на истинската истина .
вървя
памет за пръстови отпечатъци
от гърлото ми
нещо неописуемо
в крематориума на младежите
отказ от изтощение .
И тъй като животът е "да видиш"
разтварям се
на брега на благодатта
в братска сънливост
нарязване на тънки цветни ивици
много търсеното лице
лицето на детството
лицето на всеки човек в търсене на себе си .
И ако всичко беше въпрос на мълчание
много повече от музика .
141
Затворено е, но внимавайте
C'est clos mais prends garde
là est l'insoumission de pleine lumière
là est la rectitude d'une vigilance à l'arc souple
là est le seuil des boues de grandes lessives
là est l'ambition de marcher sur les traces de ton nom
là est l'intime circoncision de la gamme des échanges élargie aux confins de l'univers
là est la responsabilité d'une conscience impeccable
là est la couture assemblant d'un fil écarlate les étoffes de chair et du verbe
là est le passage que le pas des moutons foule
rageuse conversation sur le chemin coutumier
là est la feuille d'arbre lâchée au vent d'une terre lointaine
là est la nuit des douleurs et des tentations ourlée par l'aube qui point .
Ainsi va la nef accomplissant son office
maîtresse d'exil et de vanité
jaillissement de larmes au chevet de la finitude
transmetteuse
hors le sexe la fortune et la puissance
le message qui n'use pas le cœur ni ne dessèche le sang
le message des guerriers bien plus que celui des époux
le message enflammé hors fatigue et regret
le message dévoilé par le voire et l'entendre
le message de la joie des vœux définitifs
le message de la grâce et du sourire
le message de la rosée tombée au matin de la Saint Jean
le message des fruits que l'on offre
Le message qui jamais ne se referme
la gratitude du jour .
L'homme détient les clés de son fragile équilibre .
L'homme est le créateur aussi bien de son enfer que de son paradis .
143
Petit papa
Tu n’en finis pas de partir .
Parfois quand de noirs nuages s’amoncellent et que la déroute plante son drapeau noir, ton cerveau se brouille, tu cries. Un cri au-delà de la douleur et de l’appel. Un cri aux causes abyssales. Un cri de personne humaine en proie à une rencontre improbable. Un cri qui dérange notre entendement habituel. Un cri outrancier qui veut nous montrer quelque chose. Mais quoi ? Qu’as-tu vu ? Quant à tes émotions, je n’ai pas la clé pour les décoder .
Tu erres dans ces contrées entre chien et loup, là où la grisaille d’un hiver saturé de givre grapille des images d’antan, où les vapeurs du marigot des origines modifient la conscience, да бъде, où se croisent hallucinations et visions .
Tu es entre la vie et la mort mais la vie est la plus forte, même dans le dernier voyage, et c’est ce qui nous permet de ressentir la fragilité de cette vie, son visage unique et que fort de cette expérience ultime nous soyons de chair, d’esprit et d’âme les transcripteurs du grand mystère, nous les innocents, nous les adeptes de l’Emerveillement .
Tu cries et je t’entends au travers des couloirs de cette maison de retraite que tu n’as jamais pu faire tienne, tant ta difficulté à communiquer et à t’adapter était grande .
Ce ne sont plus des “Madame !” que tu profères mais de longs gémissements qui montent du profond de ton être pour s’adresser à quelqu’un d’indéfini, que tu ne peux nommer. Te sauver d’un danger ? Te soulager ? T’aider à franchir cette épreuve, ce bouleversement de l’être qui s’enfonce dans le labyrinthe fait de traces mnésiques et d’impasses ? Tu ne sais pas quoi demander, ta main décharnée serre ma main. Tu ne me demandes même plus de revenir chez toi, à la maison .
Tes fonctions vitales se sont réduites au manger et au dormir, et quand je m’éloigne ta plainte prolongée broie ma poitrine comme dans un étau et essore mon coeur .
Quant je te quitte après t’avoir embrassé, j’ai l’impression que ce sera la dernière fois ; et puis je ne reviens pas en arrière car je ne sais pas quoi faire pour t’aider, pour te rassurer, pour te calmer. Lâchement je t’abandonne, et alors je culpabilise !
Dès que je quitte l’étage où tu résides et que l’ascenseur atteint le Rez-de-chaussée, je n’entends plus tes cris mais néanmoins ils continuent de résonner au plus profond de mon être. Je suis abandonné. Je suis laissé de côté, moi le mal né … comme toi peut-être. J’essaye de me faire à l’idée que je n’ai plus de papa, je suis triste, je suis bouleversé, une grosse boule monte de mon ventre. Je me calme, je gère la situation tout en subissant un arrachement viscéral. Tes cris me suivent quand je médite, quand je marche sous la pluie, dans le vent, sous le soleil et j’entends ta voix m’appeler, doucement, très doucement telle une caresse, ta caresse, que tu me prodiguais quand dans mon petit lit d’enfant j’avais tant de mal à m’endormir .
Tu ne demandes expressément plus d’aide, tu sembles nommément ne plus demander de nouvelles à tes enfants. Tu es seul et le brouillard qui t’enveloppe suggère l’envol des corbeaux par un matin d’été frileux dans les hauts arbres qui bordaient le canal à Briennon .
Tu es là à attendre qu’une porte ultime s’ouvre dans le mur de cette chambre que tu n’as jamais investie. Tu es le passe-murailles d’une occasion à ne pas manquer. Tu attends un dernier train qui siffle dans le lointain mais qui tarde à apparaître. Tu n’as plus rien à donner. Ce qui t’appartenait ne t’appartient plus, ce qui était ton chez soi, tu en as été dépossédé. Ton appartement a été occupé, la vaisselle du dimanche et des jours de fête a été éparpillée, même ta signature a été copiée. D’espoir, точка. De sourires sur ton visage, точка. La trompette dont tu jouais à été offerte à l’enfant d’une soignante. Ton dernier bagage est bouclé, et puis d’ailleurs ça fait bon temps que tu n’as plus de bagages. Tu as donné, … nous avons pris .
От време на време, dans des moments de lucidité, tu as pu demander que ça avance un peu plus vite, que la fin du tunnel s’ouvre sur la grande lumière terminale, à ce qu’on dit. Mais le sais-tu ce qu’il y a après ? J’aurai tant voulu que nous parlions de ça. J’aurai tant voulu que tu prennes cette initiative… Et c’est maintenant que j’entends, que je mesure tout ce qu’un père est en capacité de donner à ses enfants quant il a la conscience de s’inscrire dans la grande chaîne des générations et que sa propre vie, unique et sacrée, est au service de l’autre .
Peut-être que ce sera cette nuit. Peut-être dans quelques jours. Devenir froid. Que les os se cassent comme du verre. Que le sang ne circule plus. Que l’immobilité soudaine soit un soulagement après la souffrance. Que le tic tac du pacemaker fasse un bruit d’enfer dans ce corps inerte .
Le véhicule noir n’est toujours pas arrivé. Mais que font-ils donc tous ces soit-disants vivants à boire du pastis, à jouer à la belotte, à se vautrer devant la télé, alors que ça gèle en bord de banquise ! ” J’attends, moi, le corbillard ! “
Je me souviens du tour de France que nous étions allé voir avec Charlot, dans les années cinquante. C’était une étape contre la montre. Le dernier coureur à passer était Anquetil qui avait le maillot jaune, et puis derrière avait suivi la voiture-balai. La fête finie, nous étions rentré par le train de Versailles pour descendre à la station du pont Mirabeau et rentrer à la maison par l’avenue Emile Zola. Je tenais à bout de bras un sachet de papier contenant quelques menus objets publicitaires que j’avais réussi à attraper aux passage de la caravane publicitaire. Il faisait beau, un soleil de juillet jouait avec les feuillages de l’avenue. J’aimais ce passage de l’ombre à la lumière et je sautais sur les plaques de fonte ajourée qui entouraient les arbres. J’étais heureux d’avoir passé un moment avec toi, papa, mon petit papa… Et cette voiture-balai qui se fait attendre !
Il y a quatre ans et demi, quand maman nous a quitté, je suis resté avec toi une semaine rue de la Jarry. C’était la dernière fois où j’ai été véritablement proche de toi. Tu ne m’as jamais posé de questions autres que strictement matérielles. Jamais tu n’as pleuré. Jamais tu n’as évoqué spontanément quelque souvenir. Si tristesse il y avait tu ne me l’a pas montré. Je faisais le “délicat” avec toi pour ne pas te faire entrevoir mon profond désarroi et je ne t’ai pas poussé pour que tous deux nous pleurions à propos du départ de notre femme et mère. J’avais peur que tu t’écroules. Je mesurais déjà dans le silence que tu montrais – c’est toujours moi qui engageais la conversation – que ton état psychique était troublé. Tu semblais ailleurs de tout ça. Ton manque d’émotion me faisait froid dans le dos. Je n’ai pas su trouver les mots qui t’auraient fait te dire, te contacter dans ta sensibilité. Je savais que tu étais déjà un peu parti .
Le 23 juin, date anniversaire de la naissance de maman, je prierai pour toi, papa. Que tu sois de ce monde ou ailleurs peu importe, tu n’es déjà tellement plus là. Ton départ, tu l’as anticipé depuis longtemps. Tu as vendu la maison de Saint-Flour comme pour clore un épisode de ta vie, comme pour brûler ses objets familiers parce qu’après toi il n’y aurait rien, rien que des étrangers qui fouilleront dans tes affaires, rien que des envahisseurs qui vont tout saccager. Tu n’as pas insisté pour que nous gardions cet ancrage familial. Tu nous as donné l’argent de la vente sans te retourner, sans prononcer de discours. D’émotions, точка ; comme si quelque chose de toi était mort depuis bien longtemps. Tu étais déja sur le départ. Dans les semaines qui ont suivi tu as eu un grave ennui de santé dont tu t’es heureusement sorti. Et depuis tu attends la suite. Ce n’était pas ton heure. La ligne de démarcation passée, tu faisais comme s’il ne fallait pas se retourner. Question de vie ou de mort ? Fuite en avant ?
Dès lors que la terrible sénilité t’accable, que tu n’as plus ta tête, que la trinité de la dépression, d’Alzheimer et de la démence nous oblige à l’épreuve que nous devons traverser, toi et nous trois tes enfants qui sommes ainsi convoqués en tant qu’êtres de conscience et de compassion, de vulnérabilité, de transparence et de sang-froid, de réflexion et d’entendement à ce qui est ; nous nous devons d’être les témoins du grand oeuvre de la vie et de la mort pour nous soutenir dans l’accueil et l’entre aide afin de prêter main forte à ceux de nos proches qui en ont besoin. Nous ne devrions rien avoir à nous cacher. Nous devrions rester unis. Nous devrions nous parler. Les non-dits n’engendrent que repli sur soi, rejet et méconnaissance de l’autre et bien du malheur à nos enfants et petits enfants par l’ombre qu’ils jetteront sur notre mémoire collective .
Quand j’entends le glas de la finitude au clocher de l’existence, j’écoute, je vois, je suis triste, плача, je suis seul et ma solitude je la consomme avec mes proches, je la partage avec les miens que j’aime et qui m’aiment. Je la mâchonne, je la distille, je la “manduque”, cette option absolue de finitude, pour qu’elle me nourrisse et m’aide à croître .
да, je prierai pour toi, pour t’accompagner, pour te soutenir, toi papa, corps et âme associés, pour parcourir avec toi ce chemin qui va de chez toi au cimetière où demeure maman .
татко, je te promets de faire mémoire de ton histoire de vie, et d’honorer cette esquisse existentielle qui tu m’as transmis afin de faire fructifier la vie que tu m’as donnée, afin que fleurisse cette envie de faire plus que ce qui nous a été donné. Et ce, afin que cela soit de “la bonne ouvrage” utile pour ceux qui nous suivront .
Il est un temps déraisonnable où l’on met les morts à table pour un dernier repas, hors faim et soif matérielles mais plein de faim et soif symboliques et spirituelles, afin de recueillir les miettes de vie qui nous permettront de grandir sur notre chemin de connaissances et de sagesse, de donner sens à sa vie et de s’effacer en osmose d’amour devant ce qui est .
татко, dans ta démence, émane une aura où affleure, pure et limpide, une valeur profonde. L’ego brisé cède la place à l’essence humaine. Et pour celà tu es précieux .
Le 23 juin, je penserai à maman, je penserai à toi papa, je penserai à vous deux, mon frère et ma soeur, et ferai promesse de vivre ces dernières années qui me sont imparties, le plus simplement possible, dans l’écoute, la pudeur, le respect de la personnalité de chacun, le soutien et le conseil, à tous ceux qui seront en difficulté .
Nous ne devons pas nous faire de mal et avoir le courage d’échanger, d’entrer en contact avec nos proches, avec autrui, même si cela semble difficile parce pas très habituel dans notre culture familiale. Le silence s’il peut être régénérateur de soi à soi dans la méditation et la contemplation, est néfaste quant, se transformant en mutisme, il éteint la lampe de l’espoir .
Et puisque par chez nous tout fini par une chanson ou un mot gentil, disons qu’il ne faut pas peser ni sur son prochain, ni sur les autres, ni sur cette terre pleine du mystère de la création pour que nous, тях “vivants en marche”, demeurions en communion avec l’Autre qui reconnaîtra que nous sommes tous frères si nous nous aimons les uns les autres .
140
според брястовете
Тази плочка е направена от червени шестоъгълници .
Тази алея от шумолещи дървета на дъждовна пролет .
Стълбището с парапет от ковано желязо .
Този ден под вратата на стаята, която позволява да се надигнат изблиците на гласове, идващи от трапезарията .
Тези прозорци със старомодния си обков .
Тази зле фиксирана дървена щора, която бие в стената, когато се издигне порив на вятъра .
Като шкафа с огледалното си стъкло от съхранено време .
Бъди там
в сянката на нещата на място
седнал в смачкания стол
мрежи от зле договорени идеи смущават мислите ми
спомени, изпявани от тих вътрешен глас
Поех щраканията и шамарите си
кутия за картини и бележник от молескин
да отида на поклонение към ароматите на миналото .
Студ и дъжд промениха тъмния въздух в средата на следобеда
дискретно преминаване към това състояние на слушане, позволяващо да бъде изхвърлен
камък, върху който да се построи градът на братята
Небесният Ерусалим без неговите ангели, станали видими
Йерусалим просто съществува, за да посрещне разхождащия се по душа
в търсене на вероятен заобиколен път към предупредителното състояние на покаяние
търсейки дъх и светлина, на които да карам
изследователят се върна към задачата си
обръчът на тогавашна остаряла игра на крокет
пред чука на празнотата
промоутърът на желаните срещи
тези, които наличността без изчакване позволява да се излюпят
дори в извън пиковите часове
докато смачканата песен на дъжд и смесени цветове се издига между ясените и брястовете
в светлата и уханна градина
израз на сълзи през пролетта
при сливане на звукови натоварвания
от буйна вода, стържеща невидими камъчета
саксии с гиганти .
139
Бързет
Малко вода
много вода
приписан на непрекъснатото ръмжене на животински шепот
шумолене на глас срещу базалтовата стена
капчици перли в тон с гърлен звук
пляскайки с космати ръце по кървавата скала.
Възникнете монотонната вярност
непрекъснатият лъч
стратифицираната жалба на ecobuages на града .
Азбуката се изразява в своите дисонанси
тези братя, чиято изработка
беше отнесен от бурла
към долината на всепозволеността .
Само звук на камбана
над водния поток
маневра на повикване
мъжете от магнаерията
докато е още тъмно
в тази зимна утрин, за да пресека този дървен мост
сабота, удрящи с обкова прага на работилницата .
Честито събитие
че пристигането на бали коприна
настръхнал с хиляди преливащи се нишки
от грубия чул
спря като колеблив
да влезе в таласъма
където кашата от скрап, свързана със скърцане на драскотини
изглаждане на фин текстил .
Незабавно мародерство
на момчето зад сградата
бързо събира пълната чанта
поставен на лепкавата пейка в съблекалнята
време за скок в сенките
извън пропастта на очакванията
да се напиеш безплатно
биещото сърце
по каменистата пътека
извън промискуитета на дъното
и високи сърца
донесете до вилата без огън
черните ивици
на отпечатана актуализация
около лицето й
кестени и лук
oings .
съобщение за извън възрастта
повдигащ духа цветарски
уморени коленопреклонения
по пътя към трите кръста
между Голгота и крайността на Мария .
Допускат се само жени светици
да се държи за ръката
преминаващи мъжки
за усмивка
бунтове
изчезват в гъсталака
търси морски зърнастец
че ще изтичат
върху камъка на треските
история за започване
без обратно броене
по пътя на черупката .
Допускат се само жени светици
в прогресивна леща
към любовта и състраданието
натоварени с наръчи златна метла
по мярката на високите врати на хамбара
ровят се под широките им поли
черепите на мъртвите
кръста, опасани с плат
си руж
отколкото изгряващото слънце
от преливащия си диск
предизвиква светото миро на мирото на Велика сряда
това на създателите на деня
докато залаганията са разрешени
върху шафраново масло
на сивата кобила на майстор Корнил
разтърсен от удоволствие
при вида на това брашно толкова бяло
отколкото мощното движение на воденичния камък
камък срещу камък
кара те да отлетиш
според трелите на черния кос
призори
на майско утро .
138
Моят приятел
Да те имам срещата ме изпълва с радост, Вие, различна от мен и все пак толкова близка .
Ти ме придружи и ме успокой, когато времето е бурно, надигат се черни мисли моите горчиви пропасти и че моята реплика са прекомерни .
Вашият твърд гняв които някой може да си помисли за престорени, за мен са живата и спасителна мозъчна атака когато съм докоснат от сън на внимание и душа, заеквам неясни отговори на риска от новост .
Обичам те, без сянката на съмнението, че дори съвместното ни пристигане на друга планета не може да ни освободи от изразяване на безумното ни желание в огледалото на търсенето и да разбере всичко за това какво е животът .
възхищавам ти се извън всякакви ограничителни съображения, с охотно и широко възхищение, че дори късният летеж на яребица пред стъпките ни не можа да ни разсее .
И все пак Бог знае, че харесвам червените яребици, които със своя тежък и плосък полет можеха събуди се със спасително начало спящия в долината, който имам толкова често са склонни да бъдат .
Пред нашите енергия на изправени мъже, заредени с възможностите за бъдеща реализация, на земя, нашата сфера на дейност, е толкова обширна, мощен и крехък в същото време, разумен, любящ и възприемчив, че дори чуваме шепота от началото на началата .
Думата ти се обърна към вечната неотложност да изложа същността на нещата ми позволява да продължа моят път, освободен от всички окови, към ясната сеитба моя най-дълбоките градини .
Вие ме добре дошли с толкова много щедрост, бързина и точност, които дори нямам време е да ти благодаря. Щом те видя, Търся да те погълна с главата и сърцето си, и щом се изконсумирам, щом ми дадеш проникни в мен, тогава изчезваш, така че финансирам .
ти си майка, голям сестра, ангел и фелибриг на сърцето ми, за когото емоцията, която изпитвам към теб уважението веднага се трансформира в “sens” ясно и дълбоко в услугата за моя ангажимент за вярност към вашето учение. Той, моята светеща стрела .
И тогава те освобождавам избран за мой приятел, когато не избираш семейството си .
И щях да бъда винаги лъкът, за да огънете вашите повторени мисли със сила, както е за вас е наложително да ги вземем предвид. Сегашното състояние на света Зависи .
Вашето съобщение минава. Думата ти е кралица. Плавността на твоята визия ме омъжва. Следите, които вие оставям след себе си, Събирам ги на висотата на възприятията си и умствените ми способности да ги интегрирам за времето на общение .
Вашето лице е вписана в дълбините на душата ми и щом дойде дъх, веднага ставам, за да прочета тази мистериозна песен, която по време на един от нашите първите срещи прошепнах и кой винаги ме е придружавал кога Пресичам ти пътя .
Погледът ти е знак властите на тези мирни места и призовава към бдителността на a внимателен пламък на уместност .
Ако се случи на губим ни малко време и ще те намерим, не се изисква преамбюл в първия поглед, който ми хвърляш. Ти си, аз съм, корпус, душа и дух готов за задачата пред нас, това страхотно произведение, изтъкано от топлина човек, намерения за доброта и искания за разбиране относно нашите поза, която да задържим в нашите смутни времена .
И ако отидете пътуване, знай, че тук или другаде ще има място за твоите ученици, за моите братя и сестри във вас, да увековечи огъня между водите и череп, и ни кажете какво още трябва да се направи .
И още от живота е непрекъснато търсене и поклонение, ти си земната пчела на поклонника, скъпоценната пръчка която ме крепи и с която калиграфирам в праха на пътеката свещени букви на нашата универсална писменост .
Обичам те, моя приятел .
137
Само крачка към мъдростта
Мъдрост. Слово “мъдрост” идва от латински “зная”, откъдето също идва дума “вкус”. Мъдростта е изкуството да оценяваш вкуса. Тя показва много конкретно отношение, много истински, и доста далеч от сложна концептуална организация. Става въпрос за намирането на изкуството да живееш това нека вкусиш вкуса на живота .
Как тази концепция за мъдрост е свързана с това, плюс западен, отфилософия ; защото философията означава “любов към мъдростта”. В древни времена философите са били хора, от които се е очаквало живеят според тяхната философия, която са преподавали. Философстването включва a начин на живот, който хармонизира мисълта и живота .
И след това през последните няколко века, в запад, философията се е превърнала в изкуство за изграждане на системи от мисъл, да ги подкрепят, да ги защити и, в “дискусии”, дискусии, за да докажат своето надмощие над другите. В класически Китай, един от домове на светската мъдрост, той беше проектиран по различен начин ; така че ние казах че “мъдрият човек не разбира, без позиция, без необходимост” .
Мисля, че мъдрецът е човешко същество без особено качество, без предварително определена идея, без да стои при защитавам, защото иска да остане отворен към реалността, да са свежи и готов за това, което се случва. Чрез тази поза мъдрецът може най-добре отразява този, който му се доверява. Мъдростта е обратното на мъдростта. потрепване. Тя е близо до спокойствието .
Мъдрият “вярва” не ; той има “той беше” .
В “вяра” идва от латински “да вярвам” и в това семейство от думи, които намираме по-специално в Френски “доверчивост”, това е начин за даване на адхезия на твърдения, които човек не може да обоснове рационално. Да вярвам това е да се придържате към определени утвърждения .
В “той беше” идва от латински “фидес” и в семейството на думите, произлизащи от този корен има латински “да се доверите”, който даде “Доверие ” на френски език. А човекът на вярата не е преди всичко човек, който вярва в това или онова, но мъж обитавани отвътре с увереност. Имай вяра, е да се довериш в каквато и крайна реалност. Можем да бъдем обитавани от увереност и вяра, без наистина да знае какво е дъното на дъното на истинското .
Не вземайте под внимание “вяра” като доверчивост, но като същество от друго ниво на съзнание от това “той беше .”
И по този начин, ние винаги се опитваме да да направи първата стъпка. Когато направим крачка, ние се излагаме на a дисбаланс. Приемаме за момент да загубим баланса на тишината докато се намери нова равновесна точка, стъпвайки на земята. Когато няма нищо по-успокояващо от стоенето неподвижно, аванс едно крак пред другия, е да поемеш риска от спъване. Това е приемане на известен да отиде в неизвестното, И този, без да знаем предварително дали това запази радост и изпитание. На този, който става и ходи, ще отвори пред него a огромно пространство, защото в зависимост от курса, който определя – дали е истина, реалност или мъдрост – ле “истински ходещ” може да отиде само от начало към начало с начала, които нямат край.
Le “истински ходещ” е човек на това свят. Той не може да се отклони от ангажимента, който в края на своя жизнен път ще го призове да влезе в приказка, да се абонирам за свършеното или все още не е направено преди него и че той усеща, че трябва да бъде направено. Той ще има нужда да участвам. Той ще трябва да се въплъти, за да помогне за трансформирането на света.
Le “истински ходещ” също изглежда извън света. Той е в себе си, За себе си, обекта на неговата реализация по вътрешен път. Той е в пряк контакт с това, което е извън него и неумолимо напредва към безименното и безименното. Той дава и получава като на минаващото време и срещите, които то прави, без особено заемане обръщат внимание на последствията от своите действия. Той е“присъствие” към това, което е. Той е в Доверие .
Le “истински ходещ” в търсене на неговия постижението трябва да преодолее противоречието между“l’годеж” et“вътрешност” за да бъде при портите на храма, където “мъдрост” et “знания” са на както разграничени, така и обединени. В този момент от пътуването си, чрез обръщане перспектива, водена от вярата, може да надхвърли нивото на отвъдната реалност от което нашата логика вече не работи. В сила, какво в нашия свят обикновено изглежда неподходящо, може да се появи напротив в съзвучие, кога сменяме регистъра, като ново ниво на реалност .
Няма противопоставяне между търсенето на вътрешност и ангажираност в живота на света. Единият е почти условие другият да бъде наистина ефективен. Този, който би останал почти винаги заключен в себе си в нещо като бездънно търсене в крайна сметка изсъхва на лозата, защото ще й липсва храна от връзка с всички същества около него. И който би се включил в трансформация на света, без да отделяте време за връщане към неговата вътрешност Дълбок, този след време ще може да се разпръсне, натрошавам се, да се разпръсвам се, se chosifier .
136
D’une relation l’autre
Il est admis que c’est seulement par l’expérience personnelle que nous pouvons accéder à un peu plus de connaissance .
Поставете в a буркан всички заместващи учения водят само до подлагане на теста на саламурата чистотата на търсенето в нейната любовна игра ; нещата стават горещи, гори един и същ, но този изследовател на тъмните води никога няма да достигне зрялост .
Tu n’attesteras pas de ton appartenance à quoi que ce soit, une joie illusoire pouvant se glisser entre ta parole et l’objet de ta recherche .
наистина бъди ти. Преминаване през брода, ще има тест. Alors ne te raconte pas d’histoire. Et même, не казвай нищо. Пази мълчание. Вижте, и ще се видиш .
Si viens à passer le voyageur aux sept chameaux chargés de tapis, от коприни, de fourrures de parfums et de pierres précieuses, et que celui-ci veuille acheter tes vieilles chaussures toutes racornies, c’est que ces chaussures n’ont pas toujours été les tiennes et qu’un autre les portera .
След това оставате пътя, и да му бъдем задължени .
Ne sois plus la victime de ta croyance à être sur le “бон” път. Les grandes choses que nous puissions voir le seront par l’entremise des proches personnes qui t’entourent. Жена ти, твоят човек, твоите деца, вашите приятели, вашите съседи, te convoqueront à cesser d’être la victime de l’autre pour t’engager sur la voie de n’attendre rien .
135
Простотата
Може и да говори за мен .
Толкова за камъните, цветя и след това дървета .
Говорих с тях .
Аз съм част от това братство градинари от създаване .
Знам, че трябва да напредваш с голи ръце, работа в момента, в подчинение на това, което е, да слушам, и не не носете инструменти с висока производителност .
И тогава открих, че природата говори, и слушайки го, Открих вътрешната тишина на общението, от това обединение на себе си с другия, че другото е минерал, растение, същество животно или човек, или естествено или космическо същество, по-голямо от себе си .
Със сигурност природата не говори френски или японски, нито символичен език, но се изразява чрез “резонанс”. Поставяме се в позиция на изчакване, без да чакаме, на молете се, на съзерцанието и черешовото дърво ви разказва история, и пепелта, друга история, и бук още една история .
с християни, на Великден, докосваме мистерията на смъртта : ако няма смърт, няма възкресение. Ако донеса моята внучка вижда гниещия бадем, Не му казвам : “Вижте гниещия бадем”, Повече ▼ : “Погледна бадемовото дърво се ражда”. За бадема, със сигурност е a ужасно време, но този бадем дава живот. Пуска се, изоставям, Доверие .
Дърветата ни дават растеж .
Един ден на разходка, Минах покрай едно ябълково дърво, с в основата си малко ябълково дърво не по-високо от три ябълки в процеса на бутам . Погледнах нагоре и видях една гнила ябълка да виси от ябълковото дърво. аз тогава разбра, че има двама смъртни случая. Тази ябълка много обичаше майка си че не е искала да пререже пъпната връв и е останала вкопчена в клон, където изгни, без да даде живот. друга ябълка, Ел, падна. Тя пое риска да търси другаде и да пререже пъпната връв падна на земята ; Тя е мъртва, но от тази смърт се роди ябълково дърво .
Природата ни учи, че има скокове, смъртни случаи, резитба, прекъсвания в ритъма, необходимо подчинение, което трябва да се извърши с увереност, за да се намери първото действие, творческият акт .
133